Детектив Дънхил

Пристигнах в Бостън. За пръв път времето в този град ми хареса – мрачно, мъгливо и смърдящо на бензин, точно както настроението ми. Прибрах се в стария офис. Седнах удобно на кожения стол, налях си чаша бърбън и запалих пура. Сега наричат това алкохолизъм, а някога беше просто релаксация след тежка нощ в пътуване. Телефонът извъня. Онзи стар металически звук от миналото, класика.
-Детектив Дънхил на телефона.
-Добре дошъл в нашето психеделично градче. Ако още не си луд, ще станеш!
Прещракване и разговорът бе прекратен. Облегнах се отново, отпих глътка бърбън и се загледах в ъгъла. Злите езици се бяха развихрили. Вече всички знаеха, че детектив Дънхил е в града. А този „доброжелателен“ глас ми се стуваше странно познат.
Заспал съм на стола. Събуди ме новата ми секретарка, която настойчиво се опитваше да заеме полагащото й се място. Оставих я да организира документите и излязох за цигари и кафе.
Някога чувствали ли сте се като в долнопробен криминален роман?