Reflection

So crucify the ego before it's far too late
To leave behind this place so negative and blind and cynical
And you will come to find that we are all one mind
Capable of all that's imagined and all conceivable
Just let the light touch you and let the words spill through
Just let them pass right through, bringing out our hope and reason.

Before we pine away.

Хората, които познавах - 1

Мисля да понапиша някои нещица за хората, които съм познавах, но не съм ги чувал или виждал от страшно много време и няма такива изгледи. Целта е ... Не знам, просто искам да ги запиша тук за да не ги забравя.
Започваме по хронологичен ред.
Станчо - беше ми съученик от първи до четвърти клас. Не беше от хората с добри оценки, дори мога да кажа, че беше на другата крайност и въобще не му пукаше. Помня една култова история как тогавашния ми класен ръководител г-н. Лилов в изблик на отчаяние му връчи учебника по математика и му каза, че ако му намери страницата на урока ще му пише 6. Станчо дълго и безуспешно търси, но дори след жокер, че учебника има съдържание не успя да го намери. След като напусна нашето училище, повече съм го виждал нито съм чувал нещо за него.
Вильо (Велислав) беше доста ниско и слабичко момче, заради което и отнасяше доста бой, понякога дори и от мен, въпреки че бяхме добри приятели. Не знам защо. Просто нещата бяха доста различни тогава. Помня, че имаше Nintendo и след училище ходехме у тях да играем. Луда работа. Също не беше особено добър ученик, но той пък и не можеше да преписва. Помня как веднъж го хванаха да преписва по английски и доста му бучаха. После се премести в механотехникума в Русе и от тогава нито съм го виждал нито съм го чувал.
Инна беше малко русо момиченце с доста наивни възгледи за живота, дори за нас, дори тогава. Напусна класа ни доста рано и почти не я помня, пък и тя някакси се стараеше да не се набива на очи. Помня, че някъде 3-ти клас дойде на училище и гордо заяви, че си е сменила името и вече се казва Инна, а не Ина. Целта не беше ясна на никого, но тя беше доволна от това и някак странно горда с новото си име. Преди месец един бивш съученик ми сподели, че я е видял и е бременна в 6-тия месец. Ще си има дете. Още по-луда работа.
Миньо беше възпитаник на "А" клас, а аз бях "Б". Класен ръководител му беше строгата г-жа Вачкова - учител от старата школа. За нея не представляваше проблем да бие наред и да дърпа уши. Може би за това целият й клас тогава ми се струваха напълно побъркани. :)
Помня как с него чакахме заедно автобуса на спирката. После изчезна внезапно. След няколко години ме презапознаха с него. Беше заминал за Англия - Кардиф. Беше коренно различен - с дълга коса, скъсани дънки и тениска на Bathory. Имаше си група - High Velocity Mushrooms, в която свиреше на барабани. Четох в нета, след 2-3 изпълнения на живо, групата му се радваше на много добри отзиви. Дада ми да послушам и пак си замина. Писахме си малко след това, но като цяло спряхме да поддържаме контакти. Чух, че вече не се занимава с групата и се е преориентирал към електронния жанр, но продължава да прави музика.
Г-жа Вачкова (никога не съм и знаел първото име), която вече споменах заслужава собствено и обстойно описание. Тя беше нещо като Торбалан в ранните ми детски години. Помня, че много ме беше страх от нея. Наистина много си тормозеше учениците. Общо взето погледнато от сега, който "оцеля" психически след нея стана наистина добър ученик, който не - си остана слаб до края. Редовно биеше Миньо защото имаше навика да си бута ушите. :D Редовно организираше разни викторини и състезания между двата класа. Като нейният "А" клас сякаш беше на стероиди. Не ги оставяше да си поемат въздух докато не си назубрят каквото трябва за викторината. Закономерно те винаги ни побеждаваха. Веднъж обаче успяхме да ги "вземем". Ние си се порадвахме, но за нас това никога не е представлявал голям интерес. Минавайки покрай стаята на другия клас, чух нечовешки викове. Г-жа Вачкова строго ги наказваше за това, че не са успели да победят. И тогава и сега методите не ми се нравят особено, но съм убеден, че тя винаги е искала най-доброто за учениците си.
Г-н Валентин Лилов - вечният ерген с коженото елече. Беше любимец на повечето от нас. Наистина беше добър с нас и ни даваше ценни съвети как да се оправяме в живота. Докато "А" клас ходеха "да кажат на госпожата" ако някой им направи нещо, Лилов винаги се старавеше да не взема страна и да ни оставя да се оправяме ние. Винаги казваше, че когато станем по-големи няма да има на кого да се оплакваме за всяко нещо и ще трябва сами да си оправяме проблемите. Ценна идея бих казал. Тогава бях отличник и още помня как веднъж ме даде за пример на Станчо - "Христо, може да се бие, ама поне си учи уроците". Мдаа, прав беше, аз бях ултимативнана комбинация между зубрач и побойник.
Веднъж бяхме чули, че ще идва инспекция и за да не изложим господина измихме цялата стая с мокър парцал. Когато той влезе вътре, първото което видя беше огромната издутина на паркета от влагата. Точно пред дъската. Един от малкото пъти, когато съм го чувал да вика. :)
Един друг път, на някаква хижа, бях паднал и си бях ужулил лакътя. Отидох при ръководителите да им покажа и ги заварих да жулят парцуца.
Лилов: Дай да му сложим малко ракия да дезинфекцира!
Вачкова: Ааа, недей хаби ракията.
И ме пратиха обратно "да си играя". :D Красива история.

Разделено на четирилетки, това беше първа част на носталгично-хумористичния поглед на моето детство и хората, които са преминали и са си отишли през това време. Като поостане време ще напиша и втора част.

Живеем в капиталистическо гето за комунисти.

Странни мисли ми идват късно вечер докато пера на ръка в легенче в банята и слушам нежните гърлени звуци на комунистическия ми хладилник. Защо пера в банята ? Ами защото комунистическата ми пералня се развали... за пореден път. Аз като чадо на демокрацията, израстнал изцяло в условията на една посткомунистическа държавица от третия свят, който никога не е слушал речи на Тодор Живков и си няма идея какво е станало на 15-тия конгрес на БКП, започвам да се замислям за разни странни неща от политическото минало на нашата мила родина. Не искам да повтарям стотиците хора преди мен, за това ще се въздържа от гръмки слова. Все пак не мога да стоя и да гледам как половината държава използва битова техника от преди 40 години. Как всеки ден се возим в капиталистически автобуси, лашкайки се по комунистически пътища с неокапиталистически дупки.
Тъпо ми е, ама много.
Въпреки, че се превърна в клише, няма изречение, което да описва по-добре реалността - живеем в задния двор на голямата Европа и богатите бели държавици ни подхвърлят отпадъци.
С всеки изминал ден идеята за Анархия започва да звучи все по-добре.

Ние сме загубени, загубени, никога не ще можем да излезем от това страшно място. - Ogonek & Cooh - We`re lost

Renaissance или как французите правели анимация

Бях наистина учуден от това, което видях в Renaissance. Подобна анимация съм виждал само из разни комикси, но никога като филм. Всичко е черно и бяло, дори сиво няма. Именно точно този стил позволява на аниматорите да си играят със сенки и отражения, създавайки нови по-въздействащи форми. На моменти тази анимация си е направо изкуство, но на други компютърната скованост разваля усещането и леко дърпа назад цялата картина.
Сюжета на блести с нищо чак толкова гениално, въпреки че има интересни идеи. 2054-та година, бъдещето е контролирано от организацията Авалон. Нещата са малко по-сложни от сегашната действителност, един учен заедно с асистентката си се борят срещу мистериозна болест, която кара децата да остаряват преждевременно. Една отвлечена девойка и един полицай твърдо решен да я спаси.
Много cyberpunk има в тоя филм, много електронна музика, футуристича утопия и странни хора.
Гледайте, заслужава си.

Детектив Дънхил

Пристигнах в Бостън. За пръв път времето в този град ми хареса – мрачно, мъгливо и смърдящо на бензин, точно както настроението ми. Прибрах се в стария офис. Седнах удобно на кожения стол, налях си чаша бърбън и запалих пура. Сега наричат това алкохолизъм, а някога беше просто релаксация след тежка нощ в пътуване. Телефонът извъня. Онзи стар металически звук от миналото, класика.
-Детектив Дънхил на телефона.
-Добре дошъл в нашето психеделично градче. Ако още не си луд, ще станеш!
Прещракване и разговорът бе прекратен. Облегнах се отново, отпих глътка бърбън и се загледах в ъгъла. Злите езици се бяха развихрили. Вече всички знаеха, че детектив Дънхил е в града. А този „доброжелателен“ глас ми се стуваше странно познат.
Заспал съм на стола. Събуди ме новата ми секретарка, която настойчиво се опитваше да заеме полагащото й се място. Оставих я да организира документите и излязох за цигари и кафе.
Някога чувствали ли сте се като в долнопробен криминален роман?

My angel "Gabriel"

Един не толкова нов, но все пак добър филм - "Gabriel". Филма е доста интересен като идея, въпреки че мотива за борбата между доброто и злото е познат от библията насам. Не случайно споменавам библията (или може би трябва да се пише Библията, не знам). Филма представя история за борба между архангели и слугите на дявола. Дори ако гледате трейлъра ще останете с впечатлението, че става въпрос за поредния бозлив екшън.

Всъщност не, не е. Филма, поне за мен е доста по-дълбок. Падението. Борбата. Предателството. Любовта. Братоубийството. Саможертвата. Все такива вечни теми, преплетени по брутален на моменти начин. Много интересни режисьорски решения, въпреки че на моменти ефектите са вече изтъркани и представени по доста евтин начин. На мен особено ми допадна мрачното, готическо усещане в целия филм, но аз имам слабост към готически катедрали, църковни напеви и т.н., което пък може да не се нрави на някои хора.

Интересното е, че Самаел и Габриел(по нашенски май трябва да е Гавраил) са братя и финалната битка е точно между тях двамата. Само дето това не е точно битка от холивудски тип с кунг-фу удари и много кръв.

Гледайте и ще разберете, каквото и да ви обяснявам, не мога да гледам филма пак вместо вас :)

Само за финал да вметна, въпреки че напоследък пиша за филми, музика и т.н., то определено не съм музикален/филмов критик и въобще нямам претенции да разбирам от това. Заглавието на блога е "Моята призма".

"My angel Gabriel" е част от припева на песента Gabriel на Lamb, нещо което също си заслужава да се чуе.

Marilyn Manson ...

Marilyn Manson, трудно е да дадеш определение за "рожбата" на Мерилин Монро и Чалз Менсън. Поп звезда, идол на цяло поколение и сериен убиец, какво ли чудовище може да се роди? Антихрист суперзвезда ?
Той шокира пуританското общество в Америка преди много време, но и до днес те не го оставят на мира. В автобиографичната си книга "The Long Hard Road Out of Hell", Брайън Уорнър се чуди защо в Европа, на всяка негова изява се гледа просто като на рок концерт, а в Америка се организират протести и 2-3 деца на религиозни семейства обявават, че ги е карал да се молят на дявола. На него трябва да се гледа просто като на артист, който по-уникален за него начин успява да изкара на яве вековните страхове на хората и да ги смаже духовно. Както някой беше казал "демоните на гениалните хора са по-реални от нашите". Всеки негов албум е сериозно обмислен, няма нищо случайно нито в песните нито в артуърка. Примерно артуърка към Holy Wood е негова интерпретация на картите таро, при това невероятно мрачна и жестока. The Golden Age of Grotesque се потапя дълбоко слушателя в атмосфера на разват и забавления от миналото. Християните твърдят, че един ден във всеки дом ще има дяволска кутия с рога, Мерилин Менсън в клипа на I dont like the drugs(but the drugs are like me) носи кръст направен от телевизори. Наркотици, расизъм, окултизъм, всичко от което обществото го е страх вече е интерпретирано от "антихриста", изпято и чуто от милиони уплашени хора. Страх ли ви е от Менсън ? Той ви показва, това което е вътре във вас. "Дявола", когото търсите в неговите песни е вътре във вас и ви чака ...

Today I'm dirty
I wanted to be pretty
Tomorrow I know, I'm just dirt

Darren Aronofsky – от гениалността до лудостта има само една крачка, но трябва да си луд за да я направиш

Този блог взе да става прекалено лиричен. Ето нещо, което ми направи голямо печатление през последните няколко дена.

Darren Aronofsky, на някои това име им говори нещо, на други не. Това няма значение. За мен той е откритие, и най-важното е, че именно той стои зад 3 от най-добрите филми, които някога съм гледал – Pi, Requem For A Drem и The Fountain. Той пише сценариите, режисира и продуцира филмите си и аз лично бих го нарекъл гениален в някои отношения. Най-известният му филм в Америка е Supermarket Sweep, но поне аз не успях да го намеря никъде и успях да гледам само последните му три филма.
Pi е история за млад математик, който търси шаблони в числото пи (нещо като фракталите, за които бях писал), филма е черно бял, с невероятен електронен саундтрак. Леко навява усещане за киберпънк с цялата тази електроника, стари компютри и т.н. Филма стряска на моменти с брутални сцени, където главния герой ръчка с химикалка един мозък в метрото или пък, когато си ровичка из мозъка с една бургия. От филма лъха мистицизъм и загадъчност, които накрая биват обяснени по източен начин*.
Следващия по хронологичен ред е Requem For A Dream, който представлява разтърсваща история за група наркомани, от всякаква възраст. По много интересен начин е представено самото „надрусване“, като отделни проблясъци с изрезки от снимки. Филма започва „леко“, като към края се превръща в нещо като хорър. Той показва неща, които повечето хора, просто не искат да виждат. Филма към края е откровено брутален и разтърсващ. Бруталността, обаче е нещо, което няма да видите в последния му филм The Fountain. История на умираща съпруга и опитващ се да я спаси съпруг, представена по невероятно красив начин, преплитайки няколко сюжетни линии в няколко епохи. Филма сякаш се лее като поредица от прекрасни картини, всеки кадър значи нещо сам по себе си. Просто ненормално. Филма изглежда някак рафинират в сравнение с предишните два. И имам в предвид именно „рафиниран“, а не израстнал или развит. Този филм не шокира с мозъци, наркотици и болници, този филм запленява със спиращи дъха форми и пейзажи. Това е нещо, което просто трябва да се гледа, защото не може да се опише.
От киберпънка, през размазващата бруталност с ужасяващи картини, до лиричната драма за живота, филмите на Darren Aronofsky започват да изглеждат все по изгладени. С нетърпение очаквам да видя следващия му филм, но аз ви казвам, този човек е или гении или луд, никой нормален човек, не може да създаде нещо такова. Препоръчвам с 2(словом две) ръце да изгледате тези филми.
* „Докато на запад хиляди хора се чудят какъв е смисъла на живота, то на изток това се знае от хиляди години – за да се живее!“

За живота, дребните неща и математиката

В първите часове на новата година, съвсем очаквано дремещ, гледах точка в тавана и си мислех за живота, за това, което съм, което бях, което исках да бъда. Превъртах в главата си минали събития и се опитвах да ги свържа. До колко са ми повлияли и до колко не ? Осъзнах нещо интересно – има известна цикличност в това, което ни се случва. Все пак всичко е математика, тя свършва само до там до където ние спрем. Живота ни е строго определен цикъл, в който се променят единствено подаваните параметри \ променливи. Всяко действие, случило се преди се пресъздава променено единствено от сегашния момент и сегашното обкръжение. Разликата е единствено в подаващите се параметри. Сякаш имаме една геометрична фигура, която повтаряща се безброй много пъти в различни размери формира друга фигура, която е била в миналото, определя настоящето и вероятно определя бъдещето. На мен всичко това силно ми напомня на фрактал, постоянно променящ формата и размерите си. Всичко е свързано, всичко има смисъл и логика, но никога няма да я разберем. Вселената е нещо, което е далеч над всичко, което нашите възприятия могат да приемат.

Колко сме жалки с нашите злободневни проблеми. Колко сме малки и слаби пред огромния свят около нас.

Изборът

Някои хора имат нужда от свобода и не могат да живеят в клетка, не могат да се примирят с това, че някой може да им казва какво да правят. Вътрешно усещане. Те винаги знаят кое е правилно и винаги могат да ти дадат добри аргументи за становището си, те винаги знаят кой е правилния избор. Логическо мислене. Това са силни хора, които имат желанието, волята и самодисциплината да постигнат каквото искат. Сила на духа.
Аз съм един от тези хора.

Познавах човек, по скоро жена, вече възрастна, с деца, работа, задължения и странно но... и с принципи. Винаги съм мислел, че на определена възраст хората губят тази част от себе си и се превръщат в „болтче от машината“. Тя знаеше кое е правилно и кое не и никой не можеше да и каже какво да прави, убежденията й сякаш бяха по-силни от самата нея. Това беше нейният избор, да остане такава каквато е, въпреки и заради всички останали.
Един ден обаче видях нещо в очите й. Тя продължаваше да се бори за идеалите си, но някак по друг начин, сякаш по инерция. Тогава разбрах всичко – тя отдавна беше пречупена. Живота я беше сломил. Защо ? Не знам. Едва ли съм преживял и половината, от това което тя е, но знам, че това някой ден ще се случи с всеки борец и идеалист.

Някои хора не са толкова силни духовно, но обичат и мразят не по-слабо, защото това е техният избор. Измерение на духа. Някои хора предпочитат да си замълчат за нещо за да избегнат конфликт и сблъсъци на интереси. Практическо мислене. Някои хора се будят всеки ден с въпроса какво трябва да правят с живота си и имат нуждата някой просто да им посочи верния избор. Вътрешно усещане.
Аз съм един от тези хора.